Днес реших да се метна от прозореца.Стоях си аз,в тъмнината с моята най-добра приятелка – Самотата,и започнах пак да се измъчвам с едно огледало.Гледах си “безупречната” мутра и й се възхищавах.Приличах на ритана зелка,ако се сещате кво имам предвид.Реших да се разкрася,взех си пергела,който покорно ме чакаше на бюрото,и си написах на ръката “ugly”.Преди около 2-3 месеца на същото място си бях написала”HIM”…Сетих се за онези времена и с усмивка останових,че повече нама да имам ужасно скучни часове по геометрия,точно в онази адски тъпа стая... Усмихната изглеждах като истерична убийца... Представих си как разстрелвам един мой отвратен познат... Усмивката ми стана още по-налудничева... Tattoo-то почервеня и започна да се надува.Винаги става така.Това е част от удоволствието.
Налях си вода и седнах на прозореца. Парапетът беше адки неудобен. Жега. В главата ми се въртеше една велика фраза:“Baby join me in death”.Мойто бейби не знае,че ще скачам и не може да ме джойнва.Жалко.Представих си следната картинка:Аз лежа в идеално бяла болнична стая, и съм облечена в една от онези ужасно смешни пижами,с които са облечени болните по филмите.Сама съм в стаята,вътре не е топло,но от прозореца се вижда,че навън пече ужасно силно.В стаята майка ми и баша ми ме гледат и питат най-шибания въпрос на света ”Why?!”,разбира се, аз мълча и гледам през прозореца.Влиза сестра ми.Аз не й говоря,разбира се.
Продължих да си вися от прозореца и да пия вода.Сетих се за една песен
“Born from silence, silence full of it
A perfect concert my best friend
So much to live for, so much to die for
If only my heart had a home”
Пак бях в болничната стая.Казаха ми,че мойто момче е дошло да ме види... Ами да влезе. Влезна. Усмихнат”Е,ти го направи преди мен,honey.” В отговор “Ами май само опитах”.Усмивка(от моя страна).През прозореца ни гледат един куп хора(от къде се взеха?!).Очаровани от усмивката ми следят всичко,което става вътре.Той”Нали щяхме заедно?”...
Върнах се в реалността(на прозореца).Ами ако умра?Ако няма болнична стая?Ако той не иска да го направим заедно?Сълзи...
А ето го и погребението... “Love’s the funeral of hearts, and an ode for cruelty, when angels cry blood, on flowers of evil in bloom” Така започва погребението. Той е там. С тъмни очила. С черна блуза на гърба на която има змия. Там са някои мои приятели, някои съученици(странно...)иии семейството.И братовчед ми е там.И той е с тъмни очила.Само те двамата са с очила.Само на тях ли им се плаче,бе мамка му?Аз лежа в гроба. Невероятна съм. За първи път през живота ми. Пълно е с тъмен,аерошоколад. Всички се тъпчат с шоколад.Сега разбирам защо са тук съучениците,яде им се шоколад. Само братовчед ми и моето момче не ядат.Те гледат в една точка. Бейбито се прибли-
жава до гроба...Прегръща ме...Била ли съм по-щастлива?!?Обичам го...
След 2 дни стават 6 години откакто почина дядо ми.Дали преди да умре и той си е представял погребението си?!Умирам ли?!?!?!?!?!
Afraid that everything remains unchanged in this fragile dream
Ashamed of the shattered remains of promises made
21-юли-07
